Самотата в съвременния човек/свят - гостува КТ - Стара Загора



1 час и 20 минути





28/02 19.00 (Голяма сцена)


„САМОТАТА В СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК/СВЯТ“
Ко-продукция на Куклен театър Стара Загора и Драматично-куклен театър „Иван Радоев“, Плевен
 
по текстове на Антония Антонова и Цветелина Вътева
драматизация и режисура Веселка Кунчева
текст на песните: Веселка Кунчева, Антония Антонова и Цветелина Вътева
сценография Мариета Голомехова
асистент-сценографи: Ваня Плачкова, Елица Маринова, Сияна Пейчинова и Ясмин Манделли
музика Милен Апостолов
вокал на песните: Полина Христова и Цвети Пеняшки
фотограф Гергана Дамянова
участват: Валентин Василев, Деница Дончева, Ива Николова, Иван-Александър Дойчев, Маргарита Костова, Марияна Петрова, Полина Христова, Анна-Валерия Гостанян, Елица Матева, Ивана Бобойчева, Йордан Тинков, Любомир Желев,Любен Чанев
 
Спектакълът е базиран на резултатите от Първа творческа лаборатория на АКТ-УНИМА, България.
ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ:  80 мин.
ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ВЪЗРАСТ: 16+ години
 
„Всяка прилика със  сценична, лична и публична самота не е случайна.
Колко съвременна може да бъде самота, която сме наследили? Така си мислех в началото. После разбрах, че греша.
Преди самотата е била болезнено изключение от монолитна заедност. Сега самотата е заложена в самата ДНК на съвременния човек и в структурата на неговия свят. Изначално всеки е свързан не с другия, а със самотата си.
Тя е във всяка житейска ситуация, заимствана от живота и представена на сцената. И винаги е в мрежа, затворена в цилиндър. Като тунел и кръговрат. В нея приключват историите, от нея се зараждат следващите, чрез нея се задвижват и набират инерция, докато стигнат до вик и стон, надежда и болка, илюзия и обреченост, обич и…смърт. 
Имах щастието да не съм сама на театър за самотата. Имах шанса да чуя най-краткия и точен коментар за спектакъла от човека до мен: „Това сме ние. Търсим си мрежите.“
Другото са стиховете като самостоятелен герой на сцената  – единствено думите надскачат самотата, чрез тях мрежите на финала стават криле. И всеки сам за себе си решава дали самотата носи на крилете си човека или човекът си изгражда свят, свободен като полет, в който няма самота.
Защото пантомимата няколко пъти ни показва тела, които умираха, за мен накрая останаха думите. И те свързаха самотата по изключение от миналото със самотата по презумпция от съвременния ни свят. И лирическото „но ако пише стихове, той непременно ще остави една сълза в очите или драскотина в паметта ви“ се сбъдна чрез тези стихове, на тази сцена, в този спектакъл и в тази самота – „Самотата в съвременния човек/ свят“.
Единствената, която бих си причинила.
Доброволно. Отново.“
Отзив на журналистката Маргарита Тотева
 
 
Когато се погледнахме в очите –
ела насам – ми каза, – прекрачи.
Я гледай върховете на липите!
На крехките,
измъчени
липи.
Я гледай –
някой е застанал
на покрива на блока
и стои!
Прекрачва сякаш,
още не е паднал.
Познаваш ли го?
Давай, погледни!
– Не е човек, не е...
Гръмоотводи –
на всеки покрив има по един.
– Това е маловажно.
Той ще скочи
и мъничко след него
скачаш ти.
Гово́ри ми
и гледам към асфалта
през чуждите пранета и съдби
към почвата с пластмасови бъркалки
в градинката
с ракети и тръби:
съседите,
шофьорите,
колите,
познатите,
приятелите.
Ти.
Семейството,
роднините,
сестрите.
Линейката с отворени врати.
Носилката.
Жената зад пердето.
И всички
други
люлински
жени,
и миналото, детството.
Детето.
И бъдещето –
хора и звезди.
Оставам.
Ще остана.
Ще е тихо
на същия диван.
Ще се смрачи.
По-дълго ще е.
Още ще се вихри –
ще блъска и ще мачка,
и души.
Ще лъже
още малко.
Ще живея.
На покривите
никой не стои.
На покривите никой не стои
и няма да е траурно
в неделя.
 
„Вайръл стихове за секс и драма“